Много често, дори постоянно, дали провокирани от света, в който живеем, или просто човешка природа, нашето поведение пред хората е толкова фалшиво, далечно от чувствата и мислите ни. Лицата, с които се показваме на различни места, понякога са толкова чужди на самите нас, но целта оправдава средствата и ние се стараем да се харесаме в очите на всекиго, от когото по един или друг начин сме зависими. Вкъщи сме едни, пред хората други, на работа трети. Но умеем ли успешно да прикриваме себе си, чувствата си? Умеем ли успешно да залъжем другите, да се направим на това, което не сме?
Красив мимичен грим, грозна физиономия, лицемерна усмивка са най-честите начини да заблудим човека отсреща. Имаме маска за всичко и всички, за всяка ситуация - даже за най-напрегнатите - сменяме, сменяме, а маските нямат край, питам се обаче докъде така? Няма ли да изгубим себе си, собственото си аз? Чувствата, които подтискаме, свикват да бъдат скрити дълбоко в нашите лицемерни души. Превръщаме се бавно в нечовеци, загубули представата какви сме и какво сме? Винаги готови с маските. Навсякъде ги носим, те са сякаш програмирани на нашите лица и ние просто ги сменяме постоянно, в зависимост от обстоятелствата... Сменяме, без да осъзнаваме, че на всяка маска има две дупки,.... две дупки, които никога не можем да запълним с фалш или да ги скрием от насрещния поглед. В тези дупки са нашите две очи. Очите не умеят да лъжат, не умеят да прикрият нито чувствата, нито мислите ни. Един бърз поглед, провокативен и настоятелен и тези очи поглеждат встрани, изплашени от себе си и истинското ни лице. Това лице, което крием зад красивите или грозни на моменти маски. И кому е нужен този театър?
Само като се сетя, че цялото ни общество е такова - лицемерно.... Кому е нужно да се крием? Страхуваме се да бъдем себе си ли? И докога така? Докато всичко в нас умре! Всяка живинка, правеща ни хора... Аз смятам да бъда себе си и на работа, и с приятелите си, и с родителите си, и по улицата, и в магазина, където всеки ден пазарувам..... Нямам нужда от фалшиви усмивки, от лъжи, за да бъда забелязан и обичан. Аз искам да бъда себе си, а не добър актьор, спечелил уважение с добрите си номера! Нямам нужда и от вашите маски! Дайте огън, запалете ги, изгорете всичките си лица в огъня и бъдете себе си - единственото нещо, което ще ви отличи от другите и ще ви направи хора!
Долу маските! Разберете, очите никога не лъжат, а само нагрубяват в много случаи най-близките ни хора. И ставаме прозрачни... Очите са като кристални кълба, показващи минало и бъдеще.. Един кратък поглед и всичкият дим изчезва с лек полъх на вятъра... Остава една бледа и незначителна голота! С такива хора струва ли си да се общува? Та те са ясни - нямат нищо за казване.. Имат за показване. Аз обаче, не обичам да общувам с маски, а с истински хора. А вие?